Около 1860г.Потушаването на Старазагорското възстание се е превърнало в масово клане и безчинства на освирепялия башибозук.При опожаряването на града изгаря и Хаджиколевия хан. Все още в Стара Загора е останало името “Хаджиколевата махала”-(около гарата). Приместването във вътрешноста на Отоманската империя е неизбежно. Убежище от репресии и терор намират в сравнително развития търговски по онова време Одрин.Българското население се групира около църковното настоятелство в града.

      Завършил образованието си във Франция, даскал Иван е назначен за учител в местната прогимназия.Съпругата му Елена е акушерка в местната болница.Преподавайки основите на родната реч, на родолюбивите българчета, даскълът запознава децата и техните родители и с изисканите маниери на френското общество.Това го прави популярен, както между българското присъствие в града, така и между новотурските слоеве на местната интелигенция. 

      Снимка на даскал Иван с учениците си 1890г.

     Вбесени от успехите на българите в града, консервативно настроената местна управа инсцинира процес, при който даскълът и още 11 биват осъдени на заточение от 101 години каторга в Диар Бекир.

     Приблизително около осем месеца по-късно. В една мъглива утрин, през пристанището на Искендерум (днешен Измир) минават  група каторжници, оковани в бокаи по двойки. Натоварвани на шлепове са ги карали до съседни острови, където са работили в минни галерии. Докато са чакали да се състои товаренето, даскъл Иван, който е бил между каторжниците дочува разговор на френски, който идва от две сянки в мъглата.Единия е питал другия –“какви са тези и  къде ги водят ?”.Даскалът отговорил, че са български заточеници, осъдени на 101 години каторга.Сенките се приближили и в мъглата се очертали сините пелерини на френски войници. Те се представили и изяснили, че са охрана на френска фрегата акустирала през ноща.Контактите с охраната продължили и на следващите няколко дни.Накря предложили да им помогнат непосредствено преди заминаването им. Така и станало.

    На уговорената сутрин, пак по време на изчакване, френската охрана създала суматоха от пушечни изстрели и метнали две пелерини на затворниците, както били оковани по двама и ги отвели в трюма на един от корабите.

      Разбрали за липсата на двамата заточиници пристанишните власти предприели масивни проверки, който продължили до обяд.

      Възмутени от закъснението, което им е наложено, командването на фрегатата протестирало пред пристанишните власти и чак тогава е получило разрешение за отплаване и около два часа биле вече в неутрални води. Тогава организаторите на бягството рапортували на командващия за присъствието на цивилни на борда.Веднага е заповядал да представят в приличен външен вид двамата заточиници, който са били повече от осем часа заровени във въглищата на кораба.

    В началото е бил катигоричен, че трябва да се процедира с военен съд за организаторите и връщане на затворниците. В последствие, когато се вижда с даскъла и разбира причините на неговото заточение, променя решението си и дава заповед да се оставят двамата българи на първото пристанище в Тунис и амнистия на воените въвлечени в инцидента. Решава се той никога да не е съществувал.

     Оставени на пристанището, двамата започват да работят като товарачи до събиране на средства за връщане.Даскълът определя среща на съпругата си във вече свободна България. Минавайки през Австроунгария те се срещат в София и заживяват в кв.Светиседмочисленици.

      “Дядо Иван почива няколко години по-късно, баба Елена постъпва като акушерка в родилния дом а синът им Никола продължава образованието си.”