Пътувахме от Доспад към Пловдив. Най-после липсваха големите дупки. На учасъци тъмните, пресно запушени квадратни петна се сменяха с цели отсечки пресно валиран асфалт.”Заели са се сериозно в областа около Борино и Грохотно” бяха първите мисли, които ни споходиха.Който е пътувал по-често по този път знаеше къде да очаква “хлътване” и как да се измъкне от “пътните капани”.След един остър завой замириса рязко на асфалт и се показаха двама младежи, които стояха в центъра на шосето със вдигнати ръце

 -За’чекай малко- викаха и двамата.

   Едната пътна половина беше засипана с димящ асфалт и два валяка фиксираха нивото на настилката.Колона коли се зададе срещу нас.След тяхното отминаване, единия младеж вдигна радиостанция и поиска разрешение да ни пусне.

   Пътувахме по пресно асфалтирания участък с чувство на задоволство, без да ни души непревдата, че плащаме венетки и не знаем като се приберем колко още трябва да платим в сервиза за ремонт.А се беше отворила една гледка, една красота... нещо не описуемо.Стигнахме до Грохотно.Съвършенството на природата беше в своя апогей.Децата с един израз изказаха нашите чувства.

-         “В Грохотно е страхотно”.

Излизайки от тунела видяхме падналите скали на пътя.Засилен камион, натоварен със смърчови трупи изкочи зад падналите камъни и за малко да връхлети върху нас.Отбих в дясно и пак прочетох натписа:

       “От 2002 сме тук махнете ни.”

    Дано някой отговорен да го прочете...