След  дълга и уморителна седмица в участъка (някога имаше разпределение в здравен участък на новозавършилите Медицинска Академия) най-после предстоеше събото-неделен отдих...

     Още не бяхме отворили както трябва очите в съботната сутрин и започнаха телефонни обаждания на родители, приятели и колеги (сякъш се бяха уговорили) да честитят именния ми ден.Да обясниш, че си изморен и имаш нужда да “поемеш въздух” беше невъзможно.Оставаше да се определи час в ранния следобяд, в който ще е “удобно” да се видим.Кратката оргационна паника в къщи доведе до едно решение: “разпределение на ангажиментите”.

    На мен се падна приятното задължение да взама синът ми, количката и шишето с млекото и да се изнеса от къщи.На приятна приказка се намерихме с колеги на бистрото срещу бившото кино “Балкан”.На минаване успях да си взема “Паралели” и “Стършел”, които и така не успях да разлистя. От тема на тема не забелязах как минаваше времето.Малкият си беше изпил млекото и упорито дъвчеше гумено жеравче, без което не тръгвахме никаде.(явно го сърбяха венците).В един момент се зачерви, изплю жирафа и се разнесе остра миризма около нас.Не можах да повярвам... физиологичното освобождаване беше свършено.Ами сега?Бързо увиване във весника и ускорен ход към къщи.

   Години след това, когато минавах през това място се сещах за случката.

  Веднъж си спомням (токущо се бях върнал от чужбина) трябваше да заверя някои преводи и на същото място срешнах колега, с който решихме да изпием по кафе, но “на крак” без да сядаме, защото времето нямаше да ми стигне.

   Алтернативно решение беше павилиона до хотел “България”.Няколко човека стояха на опашка и чинно чакаха да им дойде редът.Застанъхме с колегата и докато чакахме продължихме разговора.В момента, който плащах и поемах кафетата усетих блъскане зад мен, от което щях да излея кафетата.Обърнах се и видях тинейжърки, които се смееха и се блъскаха.Подадох кафето на колегата и забелязах, че чантата, която носех на рамо беше откопчана.(аз винаги я затварям) В последствие разбрах, че портофела с документите ми беше изчезнал.Изчезнали бяха и тинейжърките от ромски произход.

    Ядосах се и реших да обявя случилото се в полицията...Празния поглед на дежурния офицер ми подсказваше отговора: ”Пий студена вода”.

     Когато си спомних случилото ми се на същото място гневът ми стихна (същият този посерко сега беше студент) и мислите ми се съсредоточиха върху това, как да възтановя загубите.

   Нещо се беше променило. Сякъш невидима кристална призма пречупваше мислите ми и филтрираше лошите и натрпчивите от градивните и съзидателните.

   Може би е житейския опит?Може би е привързаноста към родното място, което толкова време ми е липсвало.Кой знае....?Човек се променя.

    Безспорно джебчийките никога няма да забравя и с удоволствие бих им извил вратовете им ако ги срещна. Но това, че живота те е научил да мислиш по-позитивно и да вървиш напред е отражението на призмата.   

                            Бъдете щастливи и ценете това, което е изградило призмите във вашия живот.